Историята на Белица

От исторически документи се съобщава, че земите на община Белица са населявани още от най-древни времена. Тук са намерени следи от праисторическия човек, открити са останки от бита и материалната култура в праисторически селища, тук са преминали и останали да живеят многочислените племена на траките - беси и дии още преди II – то хилядолетие на новата ера.

Миналото на Белица е засвидетелствано от многобройните археологочески паметници в землището - поселения от новокаменната, каменно - медната, античната и средновековната епохи. При разкопки в м. "Равен" /в землището на гр. Белица/ през 1977/78 г. са открити останки на селище от неолитно време /6000 години пр.н.е. Общо от 8 000 г. са свидетелствените археологически доказателства за живота в общината.

От времето на траките са известни високопланинските светилища в м. "Бабяшка чука" при с. Бабяк и в м. Тевницко, северно от гр. Белица. В местносттта "Белишка чука" е изследвана тракийска надгробна могила. В нея е намерен запазен до наши дни дървен саркофаг. Саркофагът, покрит със слой от глинеста почва и камъни, се е съхранил над 2 500 години. При археологически разкопки през 1968 г. на връх "Бабяшка чука" е открито тракийско светилище от национално значение. Тук са открити множество дарове хвърляни от вярващите за боговете и монети с изображение на Александър Македонски и на римски императори. Една от най-ценните находки е намерената мраморна плоча с изображение на гръцките богове Зевс и Хера, която се съхранява и днес в Националния исторически музей в София.

При археологически проучвания са открити останки от предмети и оръдия от далечното неолитно, тракийско и римско време. Първите турски документи от 1576 г. съхранени в Народната библиотека "Св.св.Кирил и Методий" гр. София /списък на овцевъдите на долна Белица и горна Белица/ се знае за това , че Белица се е деляла на две села /Беличе и Баля и Беличе Изир/.

В началото Белица е била "разхвърлена" на отделни по-малки населени места, някои от които са били на 1300 м надморско равнище в местността "Сухо село" и в местностите "Марена", "Дедово" и др.. Тези високопланински селища са разположени далеч от турските центрове, като са изцяло самостоятелни. Има данни за селище разположено край бреговете на р.Места, което е било по-богато и по-голямо от тези високопланински селища. Това е причината то да е и по-уязвимо. С течение на времето, под напора на турските хайки, част от населението на това селище се изселва по нагоре в планината, в страни от основните пътища. В началото на 18в., поради влошаващите се климатични условия, високопланинците слизат по-надолу. Така от двете села Беличе Баля и Беличе Изир се образува град Белица, разположен на днешното си място.

Редица исторически документи от наши и чужди историци изследователи сочат, че много отдавна пламъкът на просвещението и националното самосъзнание е развито у беличани.В къщата на Георги Попвасилев през 1888 г. е намерен ръкопис от "Славянобългарска история". В къщата на поп Теофил е намерена стара печатна библия с интересни преписки по полетата на страниците и "Писах азъ Иевтимиа от Света гора Атонска в льто 1716 юлия число 6…" Атонският йермонах дълго време учителствал в Белица, като е преподавал четмо и писмо върху дъска, наустница, псалитра и светче.

Името на град Белица прозлиза от завладяваща легенда. Най-хубавата девойка на селото – Ица била преследвана от турски аскер. Вместо да стане жена на аскера, Бела Ица, както била наричана заради своята хубост, се хвърлила от стръмни скали в придошлите води на реката, минаваща през селото. Оттогава, славейки героизма на хубавицата, селото се нарича Белица.

Историята е запазила във времето името на йеромонах Евтимий, който още през 1718 г. е преподавал в Белица наустница и псалтир и е доказателство, че още по онова време в Белица е имало килийно училище.

Беличани са готви да участват в Априлското възстание и със създадения таен революционен комитет се включват в национално - освободтелните борби на народа ни. Белица не възстава през 1876 г. , но под самарското знаме година по - късно, се бият деветнадесет опълченци за свободата на България. Те активно се включват в Креснеско-Разложкото въстание. Голяма част от въстаниците са или затворени, или принудени да напуснат селото.

Будните и трудолюбиви белички жители не се примиряват с клаузите на Берлинския мирен договор, който оставя Македония под Турско робство след 1878 г. Борбата им продължава и те участват в Илинденско - Преображенското въстание. В неговите пламъци Белица изгаря със своите повече от 475 къщи дава над 120 убити, което обяснява отсъствието на характерна възрожденска архитектура. Знамето за това въстание е ушито в Банско по рисунка на учителя от Белица Васил Теофилов. На него била изобразена девойка, тъпчеща разкъсана верига. В ръцете й имало копие с хоругва, на която имало надпис "Свобода или смъртъ".

Свободата на Белица идва през 1920 г. с помоща на над 200 белички четници, чийто имена селището е наредило сред имената на героите си, загинали и по бойните полета на Междусъюзническата, Първа и Втората световна войни.

Символ на Белица е изградената през 1835 г. църква - "Великомъченик Георги", една от най - големите в Разложко. Заедно със селището изгаря през 1903 г., но е възстановена на още по - видно място веднага след Освобождението.

Въпреки многобройните си превратности в нейната история, Белица си остава един от най - красивите и китни кътове в прегръдките на Рила планина. Посрещала и очаква многобройни гости, пред които да разкрие красотата си, и на които да разкаже за своето минало, за своята непреходност.